Събуди ме, когато август свърши

                                                                        на сина ми Иван

Какво са спомените? Мястото или хората? Или нещо друго, подобно на етер, което плува във времето и пространството и не е нито звук, нито картина? Белокаменната черква ли? Или това, че стъпалата към мазата вкъщи бяха от същите каменни блокове, от каквито беше и черквата. Такива камъни не можеш да намериш сега. Бяха по два метра дълги и педя и половина високи. Дванайсет стъпала. Ставаха и за стъпала на дворец. Колко пъти сме търчали с Мима нагоре-надолу по тях.

Пътчето към къщи е същото, както едно време, преди четиресет години. Когато цялата година беше август. Свиваш вляво от шосето, спускаш се през поляната със стария геран в горния ѝ край, на тази поляна, ние, децата, играехме на челик – и минаваш мостчето. И още докато минаваш по мостчето, то какво мостче, само една гърбица, ще видиш вече градината ни – царевицата, картофите, големите като колесници бели тикви, зад тях лозето на дядо, цял декар лозе, ореха, стопанските постройки; после по същия тесен път, който се измъква от поляната и завива наляво между телеграфния стълб от едната страна и дувара с черниците отпред – от другата – спираш право пред нас.

Уличката ни беше къса, само с двете къщи – на дядо ми, даскала и на Христо. Майката на Христо, баба Труфка и дядо бяха далечни братовчеди. А аз и брат ми с дъщерята на Христо бяхме връстници. Мима – дъщерята на Христо.

С брат ми, близнака, до първи клас живяхме на село. Зеленооката Мима ни беше сестричката, другарят в игрите, най-близкото същество. Цикадата, поповата лъжичка, калинката. С обелените колене, с изгризаните нокти Мима. Приятелката на копривата, на котетата и на всички тайни места.

Много я жалехме, защото баща ѝ и майка ѝ Стефка вече не живееха добре. Христо беше шофьор и караше син Зил. Беше невисок мъж, но здрав, много широкоплещест, кажи-речи колкото каросерията на самосвала, с коса като букови стружки, с изрязани като на лик върху стара монета черти.