Градче на име Мендосино

на дъщеря ми Дена

Стоях на стълбите пред болницата и гледах снега. До стълбището имаше градинка с тенекиено павилионче за кафе. Отпред на циментовата площадка беше изнесена масичка с два стола. Снежинките падаха върху цимента и се топяха. Лекарите ми бяха забранили кафето. „Никакво кафе”, каза ми доктор Пенков. „Никакво кафе, никакви цигари и никакъв алкохол. Говоря сериозно.” Отидох, взех си едно кафе и седнах на влажния стол.

От входа на болницата излязоха бащата и майката на Светльо. Със Светльо лежахме в една стая. Бяха му идвали на свиждане само преди два дни, в неделя. Тогава двамата с Джендо се пошегувахме как, щом го изпишат, ще му намерим една булка на Светльо. Джендо Нанчев, третият човек в стаята, се разпали, седна на леглото и започна да му обяснява как жените се делят на две категории – на хубави и на добри. И понеже лично той ги е пробвал и тия и тия, съветва категорично Светльо да си намери добро момиче. Не хубаво, добро. С годините хубавите остаряват и погрозняват, а комбинацията между грозна и зла жена е смъртоносна. Той защо бил влязъл в болницата, а? Защо? Като иначе е здрав като бик. Светльо лежеше завит до шията, оплетен в маркучи, мълчеше и се опитваше да се усмихва.

Не се обадих на бащата и майката на Светльо. Те слязоха на тротоара и тръгнаха към спирката на тролея. Бащата носеше чантата с багажа на Светльо. Дали вътре беше и перото от сокола?