Свещеното семейство

Отецът отвори входната врата на сивата кооперация. Влязохме във входа и поехме по стълбите – той, двете момченца, презвитерата, гушнала на ръце малката Никол, и аз. Боята по стените беше олющена – като несръчна възстановка на съзвездия в отдавна отарашен планетариум. На всяка стълбищна площадка владееше различен мирис, микс от готвеното в двата срещуположни апартамента: първи етаж – шопска салата с козе сирене и шайби лук и чушки бюрек; втори етаж – отворено за разсипване глинено гърне с капама и сладкиш с тръпчиви вишни; трети етаж – нищо, бабата навярно умряла, а отсреща няма никой вече двайсет и три години…

Свещеникът ме покани да нощувам в семейната му квартира, осигурена от Митрополията. По-рано бяхме заедно на представяне на книга, на което аз трябваше да кажа няколко думи, а той да благослови. Вместо да отсядам сам в хотел тип „Балкантурист“ в малкия провинциален град, сега щяхме да вечеряме с него и домашните му – троицата дечица и неговата презвитера.

Резето поддаде и обонянието ми долови сноп тамянена застоялост. Коридорчето беше като попълнено от артистичен плочкаджия, но не с плочки, а с чехли, пантофи и обувки. Презвитерата ги поразбута и ми извади едни топли и меки за дома. Нахлузих ги и, поканен в малката кухничка, напреднах по коридорчето към нея като тиха прахосмукачка.

Там стържеше слаба лампа, почерняла по периферията от насъбрани в нея мъртви мушици. Стените очаквано бяха осеяни с икони. Тамянът се режеше като хляба, положен на дървена дъска-прасенце. В малък бокс оперираше разтропано по вечерята презвитерата, вече зачервена, говореща притеснено през рамо и завръщаща с неомазана от манджата китка зад ухото си паднал кичур. Бръкна в един скрин – приличен на пезул, но вместо просфора, извади обикновен черен хляб. Децата си играеха из стаята.