Календар с разкази: Юли

Tочно свиха, когато го видяха да чака на стоп – суперизтрещелия тип с някава много изциклила шапка, ебаси слушалките и картон от кашонче за снаксове,на който с червен маркер пичът беше написал:

ЗНАМ SHORTCUT ДО МОРЕТО

Вече го бяха подминали, когато решиха да му спрат, той веднага си взе раницата и се затича към колата.

– Към морето, нали така? – пичът им се радва през сваленото стъкло и си маха слушалките.

– Ще те метнем, споко – усмихват му се от предната седалка.

Отварят му багажника, той си отупва раницата от прахта на пътя, набутва я между саковете и се качва при останалите.

Изчакват само камерата след Околовръстното, шофьорът минава вляво и надъхан от музиката от чисто новите колонки, закотвя на сто и двайсет.

– Ей т’ва е песента, еваларка – не пропуска да отбележи пичът, а останалите двама, естествено, не могат да не се съгласят. – А тука има ли USB? Има ли? Щото точно си изтеглих един сет и си викам –  ако немате к’во да слушате, мога да ви го цъкна, ей такова, много е силен.

Те си имат какво да слушат, разбира се, но по някаква причина пичът успява да ги зариби. Когато техният трак свършва, той им дава плеъра си, показва им файла и те го пускат, като усилват докрай. Сетът от своя страна наистина се оказва супердобър, така че от тук нататък те вече не падат под сто и шейсет.

– Миналото лято пак така пътувáх към морето – пичът започва да разказва, надвиквайки колоните, – ама бехме тръгнали суперрано, беше яко жега иначе. И точно посрещаме изгрева при Стара Загора, и излезнá некъв черен облак – от обгазяването ли, не знам от к’во, ама нема такъв филм, копеле. А аз нещо се бех замислил и като го видех тоя черен облак да тръгва към блоковете, и си викам – Апокалипсиса, копеле! Сто про нема как да не е дошъл тоя Апокалипсис… Тука можеш да намалиш, ако искаш, че след малко сме надясно.

– Споко, супер сме така – уверено му отвръща шофьорът и продължава да кара в синхрон с музиката.

– А шорткъта?

– Чакай сега, ти сериозно ли?

– Вие нали за т’ва ме качихте? На Вакарел требва да свием.

Всички го изглеждат внимателно, дори и шофьорът забравя за пътя и се втренчва в него през огледалото.

– И за к’во да свиваме, пич, изобщо не разбирам.

– За по-преко – нали за т’ва е шорткът.

– Да слезем от магисталата и да се набием в чукарите, това ли е по-пряко?

– Да. Тоя път е каше – естествено, че трябва да слезем от магистралата. Ей т’ва е отбивката.

Някак си стопаджията пак успява да ги убеди. Шофьорът завива – и той сам не знае защо, колата се спуска към Вакарел, а пичът продължава да им цикли: