Рожден ден на майка ми в Младост Две

22 май, майка ми има рожден ден. Взимам метрото от Университета и се качвам към Младост. Не само метрото, още супер много неща са се променили, откакто нашите наистина са били млади и тъкмо са се нанасяли през 77-а в калното и все още недовършено ЖК. Едно време от едната страна на блока е бил Строителният комбинат, правили са панелите за третата и четвъртата Младост или нещо от този сорт. Не съм бил още роден, за да го помня, имам спомен само от времето, когато всичко вече беше изоставено и разграбено, за да стане едно от най-добрите места за битки със съседния квартал (най-суперското, както казвахме тогава). Сега на мястото на останките от комбината има хипермаркет, а в долния край – платен паркинг с автомивка и супер оферта за миене на килими. Зад тях – изкопът за новата станция на метрото. Догодина ще е готова.

Между карето блокове от другата страна винаги е било градинка. За четирийсет години дърветата са израснали до шестия етаж, а за последните петнайсет – пейките и катерушките са изчезнали сред храсталака и бурените. Децата също ги няма. Минимаркетът, фризьорският салон, книжарницата, компютърният клуб и магазинът за копчета и конци на леля Милка, отворили в зората на 90-те в задните входове, отдавна вече не работят. (Имаме си хипермаркет от другата страна, както вече казах.) В първия вход на нашия блок обаче все още се продават алкохол и цигари, последното такова магазинче в целия район, струва ми се. Майка ми се присеща, че ѝ трябват още кола и бира, и ми звънва, за да взема оттам.

Станция Младост Едно,обявява записаният глас в уредбата на вагона, вратите се отварят и всички се изсипваме на перона. За тези четирийсет години, откакто нашите са се нанесли в току-що построената част от комплекса, само името е останало същото. Как им е хрумнало на комунистите да вържат панелите с младостта? Докато излизам по ескалаторите и изчаквам лелките с торбите да се изтътрят нагоре, си мисля именно за това. Не са ли знаели, че имената са за цял живот? Когато са идвали да живеят в голите панели на комплекса, глезените на лелките още не са били подути, можели са да изтичат по стълбите с торбите и никога да не се задъхат. А сега? Да, сигурно е бил готин лозунг навремето, сигурно лесно са се връзвали хората. ДА ПОСТРОИМ НАШАТА МЛАДОСТ, представям си го в ръцете на циганите от Строителни войски, които го окачват над входа на комбината. Ето го и от подиума на някое събрание в току-що сформирания клуб на ОФ в квартала: Да построим вечната младост, другари, това е нашата задача (или вечната дружба, ако събранието е в комплекса в съседство).

Но ето, вечната дружба със СССР съвсем не се оказа толкова вечна. Колко време още може да издържи една младост? Ще има ли нещо за петдесет години от първата копка на ЖК-то, май скоро се пада? Впрочем нашият блок вече е всичко друго, но не и младост. Всеки опит за ремонт по балконите стои като грим, който не може да скрие бръчките, като боя за коса, която се отмива след месец. Двеста и седем апартамента и двеста и седем различни остъклени балкона. Който е имал пари, си е сменил дограмата и е лепнал своята кръпка изолация върху фасадата, който е нямал през годините – личи му веднага, щом погледнеш нагоре. Добавяме климатиците и сателитните чинии, изникнали като брадавици по етажите, и картинката е пълна.