Молба за напускане

На дъното на кутията с важни неща наред с дипломата от университета, едно запазено меню от сватбата и перлите от баба си Радост пазеше и няколко обикновени А4 листа, хванати с телбод и цялата тежест на годините. Мъжът ѝ отдавна ѝ беше забранил да ги препрочита, няма смисъл, толкова неща се случиха оттогава, но тя използва момента, докато той беше излязъл за някакви лекарства,  изважда пак кутията и си слага очилата:

М О Л Б А  З А  Н А П У С К А Н Е

До:
Мобилтел ЕАД
Клон “Надежда”
Бул. Ломско шосе, бл. 171

От: [това не го прочита, много добре знае от кого е]

Уважаема г-це Офис мениджър,
Скъпа Радост,

Сигурно тази молба за напускане ще те изненада, но държа да напиша всичко тук така, както го мисля от първия момент, в който те видях. (Никога досега не е имало подходящ повод да го направя, сама виждаш колко бързо се случва всичко от тиймбилдинга насам.) Преди това обаче трябва да си призная: влюбвал съм се в абсолютно всяка сервитьорка, във всяка продавачка, секретарка или барманка, която съм срещал, във всяко момиче, което е стояло срещу мен в метрото или с което съм висял на една опашка във Фантастико, в сестрите на всичките ми съученици, в братовчедките ми дори… Един поглед, и съм all in. Много пъти ми е връзвало, разбира се, но, общо взето, за по една вечер, най-много за месец. Убеден съм обаче, че този път ще е различно (то вече е!), и именно затова трябва да напусна.

Нашето време изтича, Радост. Времето, в което ти ще си най-красивото момиче на света, съвсем скоро ще отмине и никога повече няма да можем да го използваме. (Никога е най-сигурната форма на вечност, надявам се знаеш и това.)

Според теб всичко се случи на тиймбилдинга, когато заедно се криехме на пейнтбола да не ни уцелят, и за себе си сигурно си права. Но само за себе си; аз, както вече казах, се зарибявам винаги на секундата. Беше няколко седмици по-рано, HR-ката ме беше довела да се запозная с екипа преди да започна. Докато чаках да ме представи, се заоглеждах и те видях – говореше с някакъв клиент. Нищо особено, той искаше да си плати сметката, а ти – да му пробуташ най-новия ни план за роуминг. Проблемът беше усмивката. Уж искрена, точно каквато се очаква от служителка зад едно Мтел гише, но първите бръчици те издадоха. Умората от рутината. Страхът, че нищо по-хубаво вече не може да се случи, докато предлагаш роуминг планове на някой друг. Нервната глътка от колата под бюрото. Може тогава да съм си въобразил, но вече със сигурност знам, че е така. (Много добре помня какво ми каза един ден за тротоарите в София, нали се сещаш, че нашият паваж няма как да го сбъркаш. Тук винаги ходим с наведена глава. Познаваш всяка спукана плочка, всеки недовършен тротоар, всяка дупка, всяка изкъртена шахта, всяко изкривено колче…)

И така ме удари! Не само твоето време изтича, Радост. Времето за цялата красота на света също изтича. Заедно със срока за промоцията. С водата от глетчерите в Швейцария. С мен и с теб.

Звучи ти отвлечено, нали?

А знаеш ли, че на Бермудите има един човек, когото искам да видиш? Всяка сутрин от понеделник до петък той застава на голямото кръгово в Хамилтън, през което се завърта целият трафик на острова, и маха на всеки, който минава оттам с колата си. Нищо повече, просто им маха, за да им пожелае един прекрасен ден и да им каже, че ги обича. Всeки ден от 1986-а до днес. Джони Барнс, Mr. Happy Man, така му казват всички. Но този човек вече е на деветдесет и една, колко още мислиш, че ни остава? Говоря за нас, не за него.