Руска електронна поща

С Виктория си пишем от половин година. Тя е на двадесет и една и живее в Москва или поне така твърди. Работи в рекламния отдел на някаква голяма компания, а през свободното си време се занимава със своя „веб-сайт“. Там тя публикува дневника си, споделяйки различни подробности от личния си живот. Според мен текстовете са някак прекалено остроумни и забавни, за да бъдат истински, но както и да е; само с истината не се живее. Дизайнът е съвсем семпъл, а съдържанието се обновява почти всяка седмица. В долния край на страницата има иконка на пощенска кутия за обратна връзка.

Как, откъде и защо съм попаднал на това място, няма значение. По-важното е, че продължих да се връщам там. Известно време само четях, докато най-сетне върхът на пръстите ме засърбя и реших да ѝ пратя съобщение – някакъв лингвистичен коктейл от руски и английски думи, наподобяващ езика на Антъни Бърджис. Казах ѝ същото, което казвам и тук: че текстовете ѝ са прекалено остроумни и забавни, за да бъдат истински. А тя ми отговори: само с истината не се живее. Така започна всичко.

През тази половин година си разменихме повече от сто имейла: някои от тях съвсем кратки, други твърде дълги. Успяхме да си кажем доста работи, без да си омръзнем. Тя ми изпрати своя снимка в JPG формат. Давах си сметка, че това излиза малко от правилата на играта, но не съжалявах. Ако се съдеше по снимката, Виктория беше забележително създание. Чак се уплаших! Сигурно е свила картинката от някой сайт за манекенки, казах си с преднамерен цинизъм. Обаче вече беше късно. Истинско или не, дигиталното изображение прилепна плътно върху представата ми за нея и нямаше сила, която да ги раздели. Виктория настояваше да ѝ пратя своята снимка. Поколебах се дали на свой ред да не си присвоя по-атрактивна външност, но ми се видя някак комплексарско. Предоставих ѝ натуралния си лик, а тя ми писа, че съм бил красив, дори очень красивый. Олекна ми.

Общуването ни ставаше все по-интензивно; духовната доскоро връзка се трансформираше необратимо в интимна. Все по-горещи писма, все по-пикантни подробности с привкус на физиология. Вече нямахме тайни един от друг, поне в тази сфера на познанието. Онова, което последва, бе логично и неизбежно: безразсъден електронен секс. Твърде безразсъден, бих казал. Но с рускините е така.

Докато един ден не пристигнат в София. Ха-ха!

Като рабрах, че Виктория се кани да идва насам, никак, ама никак! не се зарадвах. Контактът F2F* определено крие купища неизвестни и потенциални неприятности (за справка едноименния роман). Тя сякаш долови моето колебание и ме попита не се ли радвам, че ще можем да осъществим фантазиите си на живо? Не бях мислил по този аспект на въпроса. Ако снимката беше истинска? Нямаше друг начин да узная. Ами добре, писах ѝ, ела. Хлътнал бях, и то здраво. Разтичах се, намерих квартира – не твърде уютна, ала просторна, със здраво и широко легло. Не можех да я поканя у нас по причина на жената и детето. Не криех този факт от нея, но не личеше да ѝ пука особено. Виктория също имаше приятел, който по думите ѝ не ставал за нищо. Щяла да остане само една седмица, информира ме тя; толкова ѝ била отпуската. Звучеше успокоително.


* Face to face – лице в лице