Ниневия

– А ти би ли унищожил света, ако зависеше от теб?– попита руснакът, забождайки една краставичка.

– Веднага – рекох, без да се замислям. – Ще му видя сметката.

Вагон-ресторантът беше празен. На масата имаше бутилка водка, чиния кисели краставички и порция салам. Бях се отбил да изпия една бира, после този човек се настани на масата ми и от дума на дума стигнахме до сегашното състояние. Аз пътувах за Русе, а той възнамеряваше да продължи на север към родината си.

– Аз те питам наистина – рече той, взирайки светлите си очи в мен. – Ако имаше възможност, щеше ли да го направиш?

– Ухаа! – кимнах аз. – Само да ми падне!

– Защо?

– Защото е скапан. И ще става все по-скапан! – подех разпалено аз. – Имам предвид земната цивилизация. Нищо свястно не може да излезе от нея.

– Така си е – съгласи се руснакът, като наведе очи.

– Ето и комунизмът се провали. Хубава идея, а се провали. Хората значи се оказаха некачествени?

– Той и капитализмът ще се провали – допълних аз, задигайки последното парче салам от чинията. – Ти само гледай!

– Да, лошо е устроен светът – въздъхна той. – Да можеше някак да се поправи?

– Ама не може! – прекъснах го войнствено аз. – И не си струва, защото пак ще се скапе. Мен ако питаш, най-добре да се ликвидира! Обаче кой ни бръсне нас двамата? Всички бутони са в ръцете на разни мръсници, които имат интерес тази агония да продължава вечно.

– Не си прав! – рече внезапно той, като вдигна глава. – Ние, малките хора, също имаме някои възможности.

Все му забравях името на тоя руснак. Беше към 50-те, разплут, с червендалесто грапаво лице и къса прическа. Под разкопчаната яка на пуловера му се виждаше моряшка фланелка. До крака му, на пътеката, лежеше огромен розов сак.

– Ти за Сталин чувал ли си? – попита ме той.