Метаболитните хора



През 1998 г. едно научно откритие с невероятна практическа стойност накара Цивилизована Европа облекчено да отдъхне. Мъчителният проблем с помощите за Изтока като че ли намери своето окончателно разрешение в изгода и за двете страни. Без съмнение в международните отношения се задавала нова ера; ера, лишена от дребни бакалски сметки, ера, изпълнена с хуманизъм и чисти пориви…

Когато през 1989 г. професор Густав Шмайхел бе отлъчен от Обединения европейски център по диетология в Баден-Мюлер под влияние на местните клерикали, едва ли някой е предполагал, че десет години по-късно същият човек ще изплува от дълбоката френска провинция като Прометей на XXI век. Тогава, в края на 80-те, експериментите на Густав Шмайхел изглеждали в очите на мнозина чудовищни и отблъскващи. А самия професор, навярно поради немския му произход, възприемали като кошмарен призрак на д-р Менгеле, възкръснал от пепелта на Третия райх. Всъщност Густав Шмайхел специализирал в съвършено различна област на науката. Той се интересувал преди всичко от вторичната преработка на отходите продукти при обмяната на веществата у човека. Той сякаш предчувствал тежката морална и материална отговорност, която ще легне върху плещите на Цивилизования свят след края на Студената война…

По онова време Густав Шмайхел работел с трима доброволци – виетнамски емигранти, осъдени за дребни престъпления. На пръв поглед той ги принуждавал да вършат същото, което карал да вършат своите герои Пиер Паоло Пазолини, подтикнат от естетически съображения, в безсмъртната си творба „120-те дни на Гомор“. Иначе казано: да ядат лайна. Но мотивите за това били строго научни. Прогонен от центъра по диетология в Баден-Мюлер, Густав Шмайхел се установил в Южна Франция. Той наел едно малко, запуснато имение в Предпиренеите, където се посветил на своите изследвания. От 89 до 92 г. поради, липса на средства и доброволци професорът бил принуден да се огра­ничи в рамките на теорията. И едва в края на 92 г. с посредничеството на неортодоксалната благотворителна фондация „Вия долороза“ успява да привлече за участие в експеримента десетина бедстващи албанци, подлежащи на репатриране. Чрез системи от оригинални процедури професор Шмайхел съумял да адаптира процеса на обмяна на веществата към спецификата на първичната хранителна субстанция, каквато в случая се явяват екскрементите. През 1996 г. трима от общо десетте албанци вече били в състояние да ги консумират в натурален вид без съществена опасност за здравето и психиката в дългосрочна перспектива. Следващите две години от живота си професорът посвещава на усъвършенстването на своя „директен метод“, като за целта най-удачни се оказали хуманитарните изпражнения, тъй като по състав и по произход били най-близко до човешката природа. Още в средата на 97 г. Густав Шмайхел патентова своето откритие в Женева и го прави достояние на широката общественост чрез серия от публикации в авторитетното научно списание „Сайънс обзървър“. В края на същата година комисията, излъчена от Каролинския медико-хирургически институт в Стокхолм, му присъжда Нобелова награда за постижения в областта на физиологията и борбата срещу глада.

Толкова за учения Густав Шмайхел,